Родителите ми се преместиха да живеят на улица „Велико Търново” № 10 в София. Купиха неголям, но луксозен апартамент на последния етаж в новата кооперация, построена от УБО за нуждите на хората от висшия партиен и държавен апарат. Вторият апартамент на етажа на родителите ми обитаваше семейството на Димитър Станишев. Като бивш партизанин от отряда „Чавдар”, Тодор Живков му имаше страхотно доверие, затова на него беше поверил стратегическата задача да се грижи за връзките с Комунистическата партия на Съветския съюз и останалите комунистически и работнически партии. Високо културен и добре образован човек, Станишев беше и пламенен русофил. Той беше завършил Московския държавен университет със защита на дисертация на тема „Историята на марксизма-ленинизма”. В съветската страна се беше оженил за руската еврейка Дина Мухина, там се бяха родили и двамата им синове – по-големият Димитър и по-малкият Сергей.
Сергей беше много кротко, възпитано, ученолюбиво и приветливо момче, което никога не сваляше кръглите си очилца. Най-много обичаше да ходи с баща си по екскурзии, двамата сигурно бяха най-запалените планинари, които изобщо някога съм срещал. Но нищо не подсказваше, а и никога не бих го предположил, че именно Сергей Станишев ще се покатери на най-високия връх на „лява” Европа. Бащата на Сергей беше висш партиен функционер, но, макар и да не е много за вярване, това също изобщо не беше в основата на вихрената кариера на сина. За нея не изигра кой знае каква роля и прякото участие на стария Станишев в преврата срещу Живков. (Приносът на предания на Съветския съюз секретар на ЦК на БКП по международните въпроси в пуча не беше много съществен, но се оказа решаващ.) Колкото и нелепо да звучи, генезисът на успеха на Сергей, трябва да се търси в… разпятието на Жан Виденов.
В идейните битки на левицата се бяха оформили две основни визии за бъдещето на България. Групата около идеолога Александър Лилов, към която принадлежеше и Жан Виденов, смяташе за възможен преход към пазарна икономика със запазването на позициите на демократичния социализъм (каквото и да значи това) и на добрите отношения с Русия. Хората на Андрей Луканов, между които бяха Георги Първанов и Николай Добрев, бяха за неолиберален модел на икономиката и пълна евроатлантическа ориентация.
Като премиер, Жан Виденов, като „последен мохикан” на демократичния социализъм, се опълчи срещу „Вашингтонския консенсус”. За България „Вашингтонския консенсус” беше обективиран с „Плана Ран-Ът”, който може синтезирано да бъде определен като „краен пазарен фундаментализъм”. Ричард Ран и Роналд Ът бяха поканени в България от Андрей Луканов. Виденов просто отказа да изпълнява реформите, които му налагаха Фондът и Световната банка. Правителството му прекрати и финансирането на фондацията „Отворено общество” на милиардера Джордж Сорос. За капак, премиерът не даде и на руските олигарси около Елцин собствеността върху тръбите за газ. И така кабинетът на Жан Виденов беше обречен. Нападнаха го от три страни, избухна „Цветната революция”.
Нападнат и предаден и отвътре и отвън, Жан Виденов развя бялото знаме. Неговият приемник на върха на БСП Георги Първанов се оказа значително по-хитър. Той навреме се усети, че в обозримото бъдеще тук социализъм няма да бъде допуснат, нито демократичен, нито какъвто и да било друг. Затова „Комитата”, както му викаха генералите от „Монтерей” заради агентурния му псевдоним „Гоце”, послушно и ентусиазирано прегърна евроатлантическата идея. И докато царуваше като президент в сградата на „Дондуков” № 2, той се заоглежда кой да го замести на върха в „Червената” партия, че да му „топли” мястото. Изборът падна върху Сергей. В онзи момент това изглеждаше логично. Младият Станишев беше потомък на „червената аристокрация”, имаше „съветско” потекло и образование, затова щеше да бъде добре приет от поколението на русофилите и ветераните в Партията. В същото време той нямаше и един работен ден през живота си – само беше сътрудничил на хонорар като политически коментатор в няколко вестника, затова от него се очакваше да слуша опитния си наставник. Но Първанов сбърка, както сам призна съкрушено в едно интервю по-късно:
„Най-голямата ми грешка е Станишев. Аз го предложих, заблудил съм се в неговите качества. Управлението му не беше добро за страната, нанесе големи вреди и на партията”. Склонен съм да се съглася донякъде с Първанов. Управлението на Станишев не беше много успешно за партията на социалистите. То донесе загуби в десет последователни парламентарни избори и задълго „закотви” БСП в опозиция. Не беше твърде добро управлението му и за страната. Тройната коалиция, която той ръководеше, затъна до гуша в корупционни скандали. А с приемането на плоския данък Станишев рязко зави надясно и съвсем разколеба левите хора в България.
Въпреки всичко европейската левица много си харесваше Сергей. Десетки пъти съм мислил върху този въпрос, но никога не успях да си отговоря убедително защо левите партии в Европа заложиха на човек, който толкова пряко, та дори генетично, е свързан с комунистическото минало. Та нали именно от това минало те от години се стараят да се дистанцират?”
Едва напоследък си дадох сметка, че отговорът се крие точно там, под знамената на победилата Октомврийска революция:
Към края на 1921 година, по лична инициатива на Ленин, в Института ”Маркс и Енгелс” в Москва е организирана теоретична конференция на Комунистическия интернационал. Нейната цел е да се изясни концепцията и да се дадат конкретни насоки на марксистката културна революция. „Тази среща е много по-вредна за западната цивилизация от самата Октомврийска революция”, твърди американецът Ралф де Толедо, създател на списанието „Нашънъл ревю”.
На конференцията в Москва присъства Георг Лукач
. Той е унгарски аристократ, син на богат банкер, станал комунист по време на Първата световна война. През 1919 година той за кратко е министър на културата на Унгария. На срещата той развива концепцията „Революция и Ерос” – как да бъде използван сексуалният инстинкт като инструмент за разрушаването на християнската цивилизация.
След смъртта на Ленин през 1924 г. Сталин измества Троцки и взема властта в Съветския съюз. Той слага край на мечтите за перманентна пролетарска и сексуална революция в целия свят. Теоретици като Лукач са обявени са „ревизионисти” и „троцкисти”. Лукач бяга в Германия, където става председател на първото заседание на Групата комунистически ориентирани социолози.
Така е положено началото на Франкфуртската школа. Тя е сформирана в Института за социални науки на Университета „Гьоте” във Франкфурт на Майн през 1930 година. Главните теоретици на новото течение са Георг Лукач, Херберт Маркузе, Теодор Адорно, Маркс Хоркхаймер, Ерих Фром и Юрген Хабермас. Те проповядват, че докато едно лице вярва в божествения дар на разума, който може да разреши проблемите, пред които е изправено обществото, никога няма да се стигне до състоянието на безнадеждност и отчуждение. А именно то е необходимо, за да се провокира социалистическата революция. Апостолите от школата призовават към разрушителна критика на всяка сфера на живота в буржоазното общество. В статия в Католическия журнал „ACV Review” духовникът Тимоти Матюс пише:
„За напредването на тихата „културна революция” те препоръчват:
Преподаване на секс и хомосексуализъм на деца; Огромна имиграция, която да унищожи идентичността на нацията; Представяне на жените като „подтисната класа” и на мъжете като „подтисници”; Отричане на специфичната роля на бащата и майката; Лишаване но семейството от правото му да бъде основен възпитател на децата; Подкопаване на авторитета на училището и учителите; Сливане или обръщане на пола и на ролите на пола; Премахване на семейството изобщо.”
След като Хитлер идва на власт в Германия, повечето социолози от Франкфуртската школа емигрират в САЩ. Те започват да преподават в университетите в Бъркли, Колумбия, Принстън и Калифорния. През 60-те години на миналия век много популярен сред левите интелектуалци в Европа и САЩ, и особено сред студентите, става Херберт Маркузе. Неговото име, заедно с имената на Карл Маркс и Мао Дзе Дун, ехти по площадите на големите западни градове. Маркузе, писателите Алън Гинзбърг, Уилям Бъроуз и Джек Керуак, чернокожият активист Стокли Кармайкъл се превръщат в икони на революцията на контракултурата. А главен идеолог на „новата левица” става именно Маркузе. В неговите книги “Ерос и щастие” и “Едноизмерният човек” се твърди, че основа на регулацията на индустриалното общество вече не е принудата, а формирането на илюзорни потребности, привързващи индивида към обществото. Така работническата класа, интегрирана от капитала, се превръща в част от потребителското общество. Затова движеща сила на революцията срещу него трябва да станат не работниците, а преследваните представители на алтернативната сексуалност, на феминизма, на други раси и цветове на кожата, на жертвите на колониалната експлоатация, безработните, нетрудоспособните, хипитата и анархистите. А техните възгледи трябва да бъдат налагани на обществото по пътя на агресивната толерантност.
Как и защо идеите на Маркузе възкръснаха днес? Много анализатори смятат, че след като през 1973 г. отвъд „Желязната завеса” излиза книгата на Солженицин „Архипелагът ГУЛАГ”, в която се подлага на жестока критика „руският експеримент”, левите интелектуалци на Запад окончателно скъсват със сталинския комунизъм. Така те попадат отново в прегръдките на Троцки. Неговите идеи, доразвити от Франкфуртската школа, доминират академичния живот на Запад. „Културният марксизъм” се различава от класическия по това, че той вече не разглежда историята и настоящето през призмата на класовия конфликт – между буржоазията и пролетариата, между капитала и труда. На тяхното място са поставени потисниците и потиснатите (привилегированите и непривилегированите). Малцинствените групи влизат в ролята на пролетариата и крайната цел се преобразява в името на тяхното повсеместно освобождаване от репресивния характер на обществата, изградени от потисниците им. Маркузе и Франкфуртската школа призовават всички левичари към абсолютно нетолерантно отношение (liberating tolerancе) към политики, нагласи и мнения, които са в разрез с разбиранията на съвремения западен културен маркизъм.
Обаче всички леви интелектуалци на Запад, включително и Маркузе, после се оказаха агенти на ЦРУ. И този социален инженеринг помогна успешно да бъде яхнато, опитомено и подменено лявото. Така ляворадикалната философия, която не се вълнува от проблеми като класи, експлоатация и класова борба, много лесно беше впрегната да защитава интересите на глобалния капитал. А големите пари на хора като Джордж Сорос започнаха да я налагат както на Запад, така и на Изток, по пътя именно на агресивната толерантност. Така, трудът и капиталът си стиснаха ръцете.
А пък възпитаникът на Московския държавен университет, защитилият блестящо дипломна работа на тема „Ролята на униформата за бойния дух на военнослужещите от Червената армия” – Сергей Станишев – се превърна в един от най-доблестните рицари на глобализма, мултикултурализма, на политическата коректност, на джендър идеологията и движенията „Плюшените вагини” и „Me too”.
