С Филип Димитров се запознахме на първата студентска бригада на курса ни в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Той се появи в компанията на три момичета – Юлия, Величка и Ася, заедно с които беше завършил Английската гимназия в София. (Филип беше учил в най-елитната българска гимназия, после завърши право, най-престижната по онова време университетска специалност, и започна работа в адвокатурата – най-желаната работа от младите юристи. Така и не разбрах кога и как комунистите са го дискриминирали, но това е тема за друг разговор.) На бригадата в село Громшин, Монтанска област, трите момичета и Филип бяха винаги заедно – на блока, в столовата, навсякъде, разделяха се само през нощта. Вървяха хванати плътно ръка за ръка и си пееха тихо на перфектен английски песните на „Бийтълс”. Филип беше един от най-добрите студенти, твърде ерудиран и високоинтелигентен човек, но във факултета шепнешком се говореше, че посещава редовно Психиатричната клиника на „Четвърти километър”.
Обяснението на приятелите му беше, че води курс по психология на болните в клиниката. Ако Филип знаеше, че колкото и невероятно да звучи, за неудържимия му възход… С моя приятел, телевизионния журналист Владо Береану, тогава пишехме книгата „Кой уби Георги Марков”. Материалите за британското следствие по убийството на българския писател ни ги беше дал Гевин Хюит. Като шеф на екипа на Би Би Си „Таймс телевижън”, той беше дошъл в България, за да снима филм за българските години на убития с чадър писател. Тази история съм я описал подробно в книгата си „Зад завесата на соца”. Връщам се към нея, за да припомня, че тогава Владо помагаше на най-големите западни медии като Си Ен Ен, Ен Би Си, Би Би Си, когато те отразяваха на място събитията от хаотичните „цветни революции” в България и Румъния. С добрата си работа той беше спечелил абсолютното им доверие; за всеки проблем, свързан с двете държави, те се обръщаха само и единствено към него. Веднъж Владо ме попита добре ли знам английски.
Говоря езика поносимо, точно колкото ми трябва, за да си върша работата, но съм твърде далеч от съвършенството. А на него от Си Ен Ен му бяха поискали да посочи двама души с перфектен английски. Американската телевизионна мрежа организираше в Будапеща семинар за млади политически лидери от Източна Европа. Трябваха им по двама души от всяка бивша социалистическа държава, за да участват в него. Сетих се за Филип, защото скоро го бях видял да говори по телевизията на някакво събиране на Зелената партия. Пък и за разлика от доста представители на новия елит той беше добре подготвен човек. За втори участник Владо си избра поп звездата Вили Кавалджиев, който му беше съсед по блок в квартал “Лагера” и активно участваше в митингите на СДС. Владо лично ги заведе двамата в унгарската столица. Паметното преживяване оттам му остана персоналната вечеря, която му даде собственикът на Си Ен Ен, легендарният Тед Търнър. Любопитният разговор между двамата е описан в книгата на Владо „За кого звъни телефонът”. Повечето участници в семинара направиха зашеметяващи политически кариери. Много е вероятно, мисля си, това да е била и една от главните цели на срещата – да се открият и „зарибят” удобни млади хора, които дълго време да прокарват западните интереси в държавите – нови демокрации. Очевидно и Филип също не си беше губил времето в Будапеща. (Вили Кавалджиев страдаше от тежък диабет и малко след семинара почина.)
Мисля, че стремителният възход на Филип Димитров се дължеше и на още едно обстоятелство. Той беше удобен за доста хора в разноликата доскорошна опозиция. На Априлския пленум звездата на Тодор Живков изгрява, защото борещите се за надмощие в Комунистическата партия групи на Чанков и Терпешев са го смятали за временна компромисна фигура. Много е възможно така да са мислели и съперничещите си фракции в СДС. Сигурно от тях тръгнаха и приказките за обърканата сексуалност на Филип. Вярно е, че с избора на някои от министрите си той даде обилна храна на подобни спекулации. Въпреки това първият „син” премиер беше посрещнат с огромни очаквания, че ще промени страната. Млад, харизматичен, умен, добре образован, неопетнен, той бе сравняван с Джон Кенеди. Така му и викаха, поне в началото – Фил Кенеди. Той обаче с много хъс се зае не да променя страната, а да разгражда системата. Правителството му ще остане в аналите на историята преди всичко с реституционните си закони и с разгрома на кооперативните стопанства. Той и президентът Желю Желев измислиха ликвидационните съвети, които опоскаха до шушка селата като африкански скакалци. Ликвидирани напълно бяха и традиционните ни пазари в Русия и другите бивши социалистически държави, както и тези в Близкия изток и Африка. Лека-полека Филип все повече се „втвърдяваше” идеологически, все по-силно се облягаше на антикомунистическата реторика. Той беше толкова непримирим, че се изпокара и с доскорошните си съюзници – с президента, с ДПС и със синдикатите. Накрая, логично, премиерът се превърна в „син кинжал”. Дадох си сметка накъде отива работата, когато в редакцията на „Отечествен фронт” започнаха да пристигат по-малките „сини кинжали”. След колапса на казионната социалистическа организация „Отечествен фронт” вестникът беше останал съвсем без финансова подкрепа и береше душа. Политическата му линия силно лъкатушеше и „кинжалите” се опитаха да го овладеят. Явно това не беше толкова лесно да стане във вестник „Демокрация”, защото там влияние са имали и не толкова радикалните сини фракции. А към нас, в качеството им на политически комисари, почти бяха „прикрепени” Алекс Алексиев и Косьо Мишев. От двамата Алекс, съветникът на премиера по въпросите на външната политика, беше по-умният и по-опасният. (Той е син на талантливия карикатурист и фейлетонист Райко Алексиев, с прякор Фра Дяволо, арестуван веднага след 9 септември като враг на народа заради карикатури на Сталин и пребит до смърт в затвора. Твърди се, че това е станало по заповед на червения сатрап Лев Главинчев.) Алекс беше емигрирал в Съединените щати през 1965 г. Там той беше направил сериозна кариера и визитната му картичка беше наистина впечатляваща: Европейската секция на Радио „Свободна Европа”, Институт „Хъдсън”, „Ранд корпорейшън”, Център за балкански и черноморски изследвания. Твърди се, че анализите му в областта на „съветологията” и радикалния ислям редовно са използвани от Държавния департамент на Съединените щати и Пентагона. Когато обаче се появеше в редакцията, колегите подмятаха подигравателно, шепнешком: „Тоя нема начин да не е от ЦРУ.”
Косьо Мишев беше избягал от България през седемдесетте години и твърдеше, че е работил в пропагандните централи „Гласът на Америка” и „Свободна Европа”. Въпреки че като паун се кичеше с гръмката титла „контрадезинформатор”, той си беше и си остана на нивото на редовите пропагандисти. Мисля даже, че се беше върнал в България с надеждата да спечели някой лев. Той беше, и сигурно още е, много красив мъж и тогава живееше с една американска издателка. Двамата бяха решили да отпечатат мемоарите на Тодор Живков, те да се превърнат в сензация и да им донесат маса пари. Дори бяха успели да убедят бившия комунистически лидер да им подпише още през януари 1990 г. договор за изключителни права за мемоари, които да бъдат издадени и разпространявани в САЩ и другите англоговорящи страни. Копие от договора още се пази в една каса в Марсилия. Но както и с французите, старият хитрец отново се беше опитал да мине с общи приказки и този проект също пропаднал.
Линията, която Алекс и Косьо се опитваха да налагат в “Отечествен фронт”, беше същата, която Филип провеждаше в страната: „Разграждай, разграждай, разграждай”. Приятел от Държавна сигурност ми разказваше, че премиерът бил изпратил Алекс и Косьо и при тях. „Разграждай, разграждай, разграждай”, само това им повтаряли през цялото време двамата емисари, докато била унищожавана, структура по структура, имунната защита на държавата. Когато моят приятел веднъж изплакал, че камък върху камък вече не е останал, го успокоили, че на мястото на старата ще бъде изградена нова, по-съвършена. В системата за вътрешна сигурност, която с американска помощ се опитаха да изградят на мястото на разрушената система, лека-полека бяха инфилтрирани хората на мафията. Така вратите, през които беше разграбена страната, още по-широко се разтвориха. В едно интервю за нашия вестник Филип тогава се беше заканил, че ще се разправи с мафията, но на практика тя се разправи с него. (А и с нас.)
Във вестника Алекс и Косьо разграждаха, като ни засипваха с антикомунистически и антисъветски материали, техни и на другите „кинжали” от групата на Филип Димитров. Това бяха режисьорът, учил в Съветския съюз, но пък автор на „танковата касета” Евгений Михайлов, вечно гладуващият публицист Едвин Сугарев, масажистът-историк Георги Боздуганов и доста други. Всички те по-късно осребриха добре своя антикомунизъм. Сугарев обиколи маса консулства и посолства. Михайлов се опита да приватизира Киноцентъра и като не успя, се вля в редиците на протурската партия ДОСТ (там като публицист се изявява и Косьо Мишев). Боздуганов написа няколко антисъветски и антируски книги. „Кинжалите” не само заливаха вестника с антикомунистически и русофобски материали, но се опитаха и да кадруват в него. Те се опитаха да ми организират комплот и да поставят на мое място колегата Иво Инджев. Точно тогава него го бяха уволнили от директорското място в БТА и най-накрая бяха успели да го изхвърлят от кабинета му, в който се беше барикадирал. Линията, която „кинжалите” се опитваха да прокарват във вестника, беше пагубна за него. „Кинжалната” линия обаче се оказа пагубна не само за вестника, но и за правителството на СДС. В типичния си стил премиерът си поиска вот на доверие, за който предварително беше ясно, че няма да успее. Така Филип се самосвали.
Всичко това беше добре дошло за ДПС и Ахмед Доган, които монтираха във властта правителството на професор Любен Беров. На практика то си беше правителство на създадената от Андрей Луканов могъща групировка “Мултигруп”. Заставайки на входа и на изхода на българската икономика, групировките – амалгама от високопоставени членове на комунистическата стопанска номенклатура, от ченгета и от мутри – я източиха и наляха снага за сметка на държавата, наред с което се приготвиха за приватизацията.
Големият грабеж можеше да започне.
